„Тогава Авраам повдигна очи и видя, и ето, зад него един овен заплетен с рогата си в един храст. И Авраам отиде, взе овена и го принесе във всеизгаряне вместо сина си. И Авраам нарече това място: ГОСПОД ще предвиди.“
Битие 22:13-14а
В днешно време думата святост и жертва са еднакво старомодни и неразбрани. Когато, обаче започнем да четем Библията, ние постоянно се натъкваме на тях. Следователно или Библията е старомодна и неактуална книга, или ние трябва да разберем какво означава да сме святи и да принасяме свята жертва на Бога днес. Бог ни нарича свят народ, нарича църквата Си свята и ни е дал Светия Си Дух, за да ни помага да напредваме в святостта. Освен това не само в старозаветното поклонение, но и в Новия Завет, в ерата на Църквата виждаме, че Божия народ свещенодейства и принася жертви на Бога. Да жертваме на Бога е свято дело! Но едно дело е свято, когато се върши от свят народ и за слава на единия истинен Бог! Ето защо сме събрани днес тук. Ние сме на богослужение, защото сме църква Христова. Самата дума богослужение ни казва две неща – че Бог ни служи тук и че от своя страна ние Му служим. Днес ще видим от Божието слово по какъв начин Господ желае да Му служим и да Му принасяме жертви.
Нека първо отворим Битие 22 глава. Там е записана онази незабравима случка от живота на патриарха Авраам, когато той отива на хълма в местността Мория (който най-вероятно съвпада с хълма Голгота край Ерусалим), за да принесе на Бога единствения си възлюбен син Исаак. Какво всъщност иска Господ от Авраам? Той иска от него да Му даде детето напълно. Не просто да го убие, но и да го изгори в знак на поклонение. Накрая от Исаак би останало само шепа пепел. Авраам дори не би могъл да го прегърне и целуне преди да го погребе. Той щеше просто да вземе шепата пепел и да я разпръсне във въздуха. След отпращането на своя извънбрачен син Исмаил, това изпитание означава за Авраам да предаде на Бога всичките си земни, човешки мечти, намерения и очаквания, да се остави изцяло в ръцете на Бога, на Неговата милост и Неговата сила.
Четейки историята ние въздъхваме с облекчение, когато накрая Ангелът Господен му извиква от небето да не убива детето. До този момент ние вече сме се идентифицирали с Авраам и съпреживяваме мъката от болезнения избор да бъде верен на Бога докрай. Мислим си какво бихме направили ние в неговата ситуация. Дали не бихме спорили с Бога? Дали не се бихме решили да направим едно „малко и незначително“, временно отстъпление от вярата в Бога, и то напълно обосновано от Библията? Все пак Бог не е като боговете на другите народи, които искат такива неща от тях? Нашият Бог е милостив, дълготърпелив и любящ. Оттук можем следователно да направим „съвсем библейското“ заключение, че Бог не прави такива неща и сигурно сме се объркали нещо. Вероятно не сме чули правилно какво Той иска от нас? Или бихме придали едно по приемливо тълкуване на думите Му, за да не се налага да преминем през това болезнено изпитание. Само че, ако бяхме направили всяко едно от тези неща, ние щяхме да се превърнем в хора, които „напълно подкрепят Исус и вярват в Неговото спасително дело“, но просто не са много заинтересовани от глупостта на кръста!
Тази старозаветна история ни говори толкова силно за кръста в живота ни! И това е така не само защото е предобраз на кръстната смърт на Исус Христос, който е единородният и възлюбен Син на Бога, който е убит за греховете ни на хълма Голгота, и който възкръсва в третия ден от мъртвите. Историята за Авраам и Исаак ни показва неизбежността на жертвата и страданието в нашия християнски път. Не се знае колко време минава между отпращането на Исмаил и това изпитание, но Исаак е достатъчно голям да разбира какво се случва. Както казах, за нас е успокояваща мисълта, че в края на краищата това е само изпитание и Авраам не се налага да убие детето.
В Евр. 11:17, обаче е записано, че Авраам всъщност принася Исаак. Ние виждаме в библейския текст, че той не го убива, но Бог счита неговата готовност и решителност да изпълни напълно волята Му, за принесена пред Него жертва. Това е подобие на историята записана в книгата на пророк Даниил 3 глава, само че с обратен знак. Там Седрах, Мисах и Авденаго отказват да се поклонят на златния образ на Навуходоносор. Той им говори, че ако са готови да паднат и се поклонят, ще бъдат пощадени, ако ли не – ще бъдат убити в огнената пещ. Те отказват дори да се подготвят да паднат за поклонение пред идола. Как се отнася това до историята в Битие 22 гл.? Авраам отказва да спори с Бога; отказва да отлага изпълнението на Неговата воля; не се съгласява да намери основателна причина да не извърши това, което Бог иска от него, макар и да знае какви биха били последствията. В текста в Евреи 11 гл. се казва, че Авраам вярва в Бога и в Неговата сила, затова предпочита да Му се покори, вместо да спори с Него.
Аз вярвам, че днес по-голямата част от новите богословски течения са предизвикани именно от отказа да носим кръста си. Ние не желаем да се покорим на Бога и да живеем свят живот според словото Му, затова започваме да търсим аргументи в полза на нашето непокорство. Божието слово казва, че хомосексуализмът е грях и гнусота, но ние сме решили че той не трябва да е това, затова измисляме богословие, което го оправдава. Божието слово казва, че не можем да сме ученици на Исус, ако не носим кръста си всеки ден, но ние не желаем да страдаме за Христос, затова си измисляме богословие на просперитета. Ние спорим с Бога, вместо простичко да се покоряваме.
В Римл. 12:1 ап. Павел чрез Светия Дух ни умолява да представим телата си за жертва жива, свята, благоугодна. Да представим телата си на Бога е жертва. Това не означава да убием телата си, а да ги предоставим на Бога за инструменти на правдата, за да вършим това, което прославя Него и което Той иска от нас. Това е същността на святостта. Ние не сме святи, защото сме съвършени, а защото сме се отдали в служба на Бога. В Стария Завет, когато нещо трябва да служи за целите на богослужението, то се отделя и освещава, т.е. от този момент нататък то може да служи само и единствено за богослужебни цели - то е свято. Такива са храмовите принадлежности, но такива са и свещениците. Те са специално избрани и отделени от народа за да служат единствено на Бога в скинията или храма.
В Новия Завет ние всички сме свещеници. Ние сме призовани чрез благовестието и осветени чрез кръщението с вода и Светия Дух, за да принадлежим на Христос, да бъдем Негов народ, свят народ, ревностен за добри дела (1 Петр. 2:9; Тит 2:14). Като Божии свещеници ние принасяме молитви, жертва на благодарност и възхвала. Но има една жертва, която Бог желае да Му принасяме повече от всичко. Най-скъпата жертва, която можем да принесем на Бога, са нашите тела. Бог желае да владее не само нашите души, но и нашите тела. Неговата заповед е да Го възлюбим с цялото си сърце, душа и ум, но и с цялата си сила. Той очаква делата ни, любовта ни към ближния, да показват любовта ни към Него. Той желае на дело, нашите тела да се превърнат в части на Христовото тяло! И за това ние се нуждаем от Светия Дух, който ни съединява с Христос и ни прави едно тяло, една църква, един народ! Ела, Святи Душе! Ела, Господи Исусе! Ела, Пресвята Троице, и пребъдвай с нас и в нас, до века!
